Пейо Яворов. Молодi-завзятi

Пейо Яворов
МОЛОД?-ЗАВЗЯТ?


? не я без не? наче,
та й вона без мене плаче.
Криюсь матер? вс?ляко,
а вона — в?тця-пияка.

Де б не зупинилась мати,
зачина? знов казати:
?Он сус?дська, глянь, Величка,
гарна д?вка, б?лоличка.

Вс?м в?домо — домовита,
? кук?бна, й д?ловита…
Стар?сть, знаю, поважа?
? про честь с?м;? подба?!?

Тяжко через це сумую,
мати ж мовить — то ж мовчу я!
Т?льки мучусь мимовол?,
серце краючи до болю.

А м?ж тим Росицин тато
л?зе чарку ц?лувати,
запива вином рак?ю —
доню лаяти вол??:

?Кинути тоб? годиться
балачки коло криниц?;
мусиш, дочко, не нудитись,
з голодрабом не водитись.

Станчо Ханов ма? сина,
будеш ти йому дружина;
з батьком Станча мав розмову —
це мо? останн? слово!?

Чу? д?вка не востанн?
трич? клят? наставляння,
вгамувати б?ль не може.
Г?рко нам обом, м?й Боже!

? не я без не? наче,
та й вона без мене плаче;
криюсь матер? вс?ляко,
а вона — отця-пияка.

Щойно н?ч на землю пала,
? сам Бог здр?мне помалу,
н?ж за пояса —й мов птиця,
в н?ч я лину, до Росиц?…

Тин терновий — чи ж завада? —
подола хлопчина радо,
хоч там пси не сплять, хоч люди, —
вмить за тином хлопець буде.

Там в садочку жде Росиця,
полохлива голубиця,
там, де плетиво зелене
в;?-плете в?нок для мене.

Серце розуму кориться?
Серце — то лукава птиця:
серце розуму не зна?,
там де хоче, там л?та?.

(переклад з болгарсько? — Любов Цай)


*
Пейо Яворов
ЛУДИ-МЛАДИ


Тя ме иска, аз по нея
мир не зная, луд лудея.
Аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.

Дето седне, дето стане
пуста майка, и захване:
?Тебе, синко, е прилика,
чуй, съседкина Велика.

Хем да видиш! домовита.
Знаят всички даровита...
Тя честта ми ще да пази,
старост няма да погази!?

Ей че глупо! Що да сторя?
Пък е майка, с ум се боря!
И мълча си, а сърцето,
бяс го къса него клето.

В къта легнал Росин татко,
чашите целува сладко,
пие вино и ракия,
па я хока и кори я:

?Дъще, взеха ти главата
кладенците и хората;
дъще, стига си бесняла,
след обесници лудяла.

Слушай! Станча одобрявам,
с Хъков Станчо те главявам;
днес баща му — той ми рече,
аз му рекох... свърши вече!?

А Росица слуша клета
дума страшна, триж проклета,
слуша, тръпне и проклина.
Горко, боже, нам двамина!

Тя ме люби, а по нея
аз дене-ноще лудея;
аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.

Мръкне — мине, вардя време,
чак и господ да задреме,
тикна в пояса камата,
па към Росини в тъмата…

Тръне-мръне кой ти гледа?
Плет да бъде десет реда,
спят ли кучета и хора,
бог помози! — хоп на двора…

Там в градината Росица,
плахата ми гълъбица,
восък бледа сред шумака,
вие китка, мене чака.

Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее.