Лъчезар Селяшки. Элегия VI

Отиде си внезапно, мълчешком.
Крило на ангел – мярна се в нощта.
Валеше сняг над стария балкон.
И сякаш светъл сън бе любовта.

Крадец бях аз на лунния ти смях.
И пленник твой пред прага на скръбта.
Честит бях с теб – ровнувах те, копнях.
И сякаш хубав съм бе любовта.

Снегът затрупа твоите следи.
Затрупа всичко: болка, суета…
Трептяха в скрежа гаснещи звезди.
И сякаш кратък сър бе любовта.


* * *

Внезапно наступила тишина…
Полночный росчерк ангела крыла –
и снежная нахлынула волна.
И словно нежным сном любовь была.

Как мне, ловцу, поймать твой лунный смех,
когда пленён тобою был? Дотла
сжигала ревность и мечтаний грех…
И словно колдовством любовь была.

А снег всё шёл. Сокрыв твои следы,
всё схоронил: боль, суету… И мгла
ещё дрожит мерцанием звезды,
но словно сном твоя любовь была.