Никола Вапцаров. Iсторiя

Никола Вапцаров
?СТОР?Я


Що ти нам припасла, ?стор??,
за стор?нками сполов?лими? —
Звичайн? люди, що в контор? ?
що на заводах вс?х робили, – ми.

На нивах ми ростили жито,
цибулею ми пахли кислою,
? з усм?хом з-п?д вуса вислого
на долю лаялись сердито.

Чи дяку висловиш нам гойную,
бо щедро ситили ми д?ями,
бо кров’ю вбитих ти напо?на,
тебе ми повнили стих?ями.

Лише осягнеш поверхово, —
всередин? порожньо буде,
н?хто не мовить нав?ть слова
про в?ков?чну драму люду.

Поет?в лет захопить слово
про темпи, лозунги, плакати,
непозабутн? ж горе знову
св?тами п?де вшир блукати.

Чи ж це життя, щоб описати?
То не життя — суц?льна скрута.
Пролл?ться гно?м, як розтяти,
г?рчитиме, немов отрута.

Посеред поля нас народжено,
поп?д кущами п?д терновими,
? наш? матер? знеможено
кусали губи аж до кров?.

Як мухи мерли злопов?сно ми,
ж?нки про долю, що поглинула,
плач? вели, плач? т? п?снею
над бур’янистим полем линули.

Ми працювали ?з турботою,
аж мокла нам, було, чуприна,
хапались р?зно? роботи,
робили ми, немов скотина.

Батьки товкмачили в?дверто:
?Так повелося межи люди...?
Та правили сво? ми вперто
? в?рили: ?накше буде.

Ми йшли р?шучо з хати р?дно?,
борн? нас кликало сумл?ння,
де нам здавалась доля г?дною,
й ряхт?ло райдужне пром?ння.

В м?ських каварнях серед тисняви
збиралися ми разом знову,
доп?зна ждали ми настирливо
з комюн?ке останн?х слово.

Вагались, проте в?ру втримали!..
А небо вис?ло уроче,
вогнем жарке пов?тря линуло...
Не можу б?льше! ? не хочу!..

Про нас в книжках ?ще писатимуть,
у письменах багатотомних,
страждання наш? в них кричатимуть
? прозиратимуть судомно.

До нас не маючи пощади,
життя нас било ? ламало,
немов голодне, нице стадо —
що й язики шершав? стали.

?, крадучи у сну хвилини,
сво? поез?? ми пишем,
в?д них не аромати линуть —
поез?я суворим дише.

В?дзнак за муки нам не треба,
не мр??мо про наш? фото
в книжках, що п?д прав?чним небом
вже нагромаджено достоту.

Нехай лише розкажуть щиро
ус?м на св?т? людям добрим,
нащадкам ? усьому миров?,
що ми боролися хоробро.


(переклад з болгарсько? — Любов Цай)

***


Ориг?нал:

Никола Вапцаров
ИСТОРИЯ


Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? —
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.

Живот ли бе — да го опишеш?
Живот ли бе — да го разровиш?
Разровиш ли го — ще мирише
и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали,
на завет някъде до търните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи:
?Така било е и ще бъде…?
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.

О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.

О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…

Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно —

защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.

И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

За мъката — не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости
на тях — на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.


Източник:
Издание Никола Вапцаров. Съчинения, ?Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова